Без приоритета на Тайнството, Църквата се превръща в хуманитарен клуб с униформени служители

4-07-2023, 12:46
РЕЛИГИЯ

Един от основните „препъни-камъни“ за тези, които се запознават с християнството, е тайнството Евхаристия: вярата на апостолските християни, че под вид на хляб и вино те ядат Тялото и Кръвта на Иисус Христос. В днешно време най-честата реакция на това твърдение ще бъде „да, бе, глупост някаква…“

Но в далечното минало, когато хората са разбирали много неща буквално и, от една страна, не са се занимавали с „умножаване на смислите“, а от друга, напълно са признавали реалността и на най-ужасните обреди и ритуали, християните са били „съвсем основателно“ обвинявани едва ли не в канибализъм. И именно заради верността си към такова изповядване на Тайнството на Евхаристията са претърпявали ужасни мъки и преследвания, като повече от 2000 години не са направили никакъв компромис по този въпрос.

Каква е причината?

Всичко е едновременно и сложно, и просто. Причината е в Иисус Христос. В Неговата Личност. В Неговото обаяние. По отношение на Него човек може да заеме само две позиции – Той или е прав за всичко, което казва, или е луд и тогава не може да се вярва на нищо от всичко онова привлекателно, вдъхновяващо, утешително, което е казал и направил.

Самият Христос провокира такова мислене за Себе Си чрез примера на диалога с младия мъж, който се възхищавал от Него и дори бил готов да стане Негов ученик. Воден от това възхищение, той нарекъл Христос по начин, по който било невъзможно да бъде наречен човек в юдейска среда – благ. Епитет, който принадлежал само на Бога. Чувайки за Себе Си „благий“, Христос не казал „благодаря, много е приятно да го чуя“ (въпреки че, Той, бидейки възприеман като учител, трябвало да отговори точно така), или „как смееш да наричаш някой благ, това е кощунство, това е богохулство!“ Не. Той задава насочващ въпрос: „Защо Ме наричаш благ, когато само един Бог е благ?“ Никакво манифестиране на Собствената Му божественост и никакъв гняв, утвърждаващ строгите монотеистични възгледи на юдеите. Само един въпрос, призоваващ: „Върви и помисли, сам си прецени кой съм аз, как трябва да бъда възприеман и ако си отговориш на този въпрос, тогава ще решиш какво да е отношението ти към всичко, което съм казал, ще кажа, направил и ще направя!“

Подобно решение от нас изисква и Евхаристията!

След цяла поредица от блестящи проповеди, красиви притчи, необичайни тълкувания на Закона и извършени чудеса, заради които Христос заслужено събира голям брой последователи, Той изведнъж заговаря за ядене на плътта Му и пиене на кръвта Му. Вероятно много от Неговите ученици са се надявали, че сега Учителят им ще даде красиво символично тълкуване на тези Свои думи и на всички ще им стане ясно, че това не е някакво безумие и „този неловък момент“ ще отмине…

Но Христос не прави това. Съдейки по реакцията на повечето от учениците (които се отвръщат от Него през този ден), Той говори за Своята Плът и Кръв по такъв начин, че на всички им става пределно ясно, че този Човек наистина призовава да се яде тялото Му и да се пие кръвта Му.

Получава се някакъв „бъг на системата“, иска им се да кажат на Христос – добре, но защо? В края на краищата всичко беше толкова хубаво, ние Те уважавахме като такъв, който напълно се вписва в едно от познатите ни явления – като пророк, може би като философ, като чудотворец, като реформатор и тълкувател – ние сме виждали много такива, но действително Ти изглеждаш най-талантливият и интересен измежду тях… и изведнъж – такива „ужасни думи“… Защо?

Но Христос не се притичва на помощ на учениците си и не ги успокоява. Той не прави компромис. Ако искаш да останеш Негов ученик, ще трябва да приемеш изцяло всичко – и нравственото учение в притчи и заповеди, и Божественото Му Синовство, и Кръста, и тези думи за Евхаристията.

В този ден голямо множество хора се отвърнало от Христос с разочарование. Останали дванадесет ученика, които Той попитал: „и вие ли искате да си тръгнете?“. Именно в отговор на този въпрос Симон Петър изрича думите, които трябва да бъдат в ума и сърцето на всеки християнин: „къде да отидем, в Теб е самият живот“ (Ти имаш думи за вечен живот). Ако ето – това е въплътената Истина, и ние няма къде да отидем, без да загубим нещо от тази Истина, а ние не искаме да загубим, въпреки че все още не разбираме всичко както трябва, то ние напълно се доверяваме на това вдъхновение, което Ти си донесъл със Себе Си.

Понякога може да се види как в Църквата възниква някаква „сакатост“, когато отделни свещеници и миряни по някакъв начин се фокусират върху „нравственото християнство“, върху християнството като сбор от нравствените учения на Христос, като все повече и повече говорят за притчите, за блаженствата, за това как трябва да живеем като християни, как да изграждаме взаимоотношенията си с обществото, в което живеем, с вярващите от другите религии, с невярващите, за милосърдието, но в същото време все по-малко се фокусират върху Тайната, с която Христос не направи компромис. Той не се зае да разкрива нейния механизъм, не започна да я тълкува, да я обяснява, а просто постави като условие – ако вярваш в Мен, вярвай и на всичко, което казвам. Това означава, че тази Тайна, както и цялата тайнствена същност на християнството, стои по-високо от социалното му проявление.

Християнинът не е просто „добър човек, който желае добро на всички и прави добро на всички, защото неговият Бог е добър“. Той е преди всичко такъв, който вярва и изповядва без колебание „безумието“ на истинското присъствие на Христос в св. Дарове и който приема Христос в св. Причастие с цялото благоговение, подобаващо на тази вяра. На всяка литургия казваме „велика е Тайната на нашата вяра“, а не „прекрасна е нравствената същност на нашата вяра“.

Без приоритета на Тайнството над всичко останало, Църквата се превръща само в една от социално-ориентираните институции, в хуманитарен клуб с униформени служители.

———-

Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян“